Краят на някакъв свят

Нощта е тъжен виолетов водопад,
роден в скалистите отломки на небето.
Под нея се разстила тишина,
в която аз съм безнадежден шепот.
Изгубена сред ледени звезди,
дори не помня вече хората...
В дълбокото едно сърце мълчи.
И не е празно. Всъщност е просторно.
Не знам какво е... Необятна свобода?
Като смъртта, навярно. (Само подозирам.)
Нощта докосва бялата ми длан
и само тя все още ме разбира.

Какво се случва с уморените сърца

От тук до тъничката ос на хоризонта
светът изглежда малък и послушен.
Не му личи, че причинява болки.
Нощта го е прегърнала. Той се е сгушил.
Небето горе му реди звездите си,
повярвало внезапно в тишината му -
почти вселенска и почти космическа.
Почти като усещане за щастие.
Но всичко е ужасно мимолетно
и хубавото свършва все без време.
Не ми се вярва вече във вълшебства.
Нито във хората. Ни в любовта.
Ни в тебе.