Това, което отдавна знаеш

Свърши, мое тъжно слънце.
Не разбра ли...
Всичко свърши.
И любов, и нелюбов.
Вдишвам този безутешен залез
и ми става някак... все едно...
Празно е от цели сто живота,
през които вярвах, че си с мен.
И преглъщах разнолики болки.
И обичах мимолетни ветрове.
Но сега и мен ме няма. Кой да вярва
в някакви случайни чудеса...
Свърши, слънце. Толкова е празно
тук,
където беше
любовта.

Ти помниш ли

Тази обич е стара. Толкова стара,
че не помни дори кога е започнала.
Пред очите ѝ тичат дървета и гарички
с отегчени от времето
керемидени покриви.
Тя пътува насън към пропуснати мигове
и се връща дъждовна и есенна.
А когато тъгува, се скрива във тихото
и мечтае за макове,
нацъфтели край релсите.
Вече даже не знам със какви календари
да премеря на колко точно е...
Тази обич е стара. Толкова стара,
че не помни кога е започнала.