Като слънчеви прашинки

Аз ли съм онази, дето
носи дъжд във жадните ти нощи
и изпраща обич до небето
по една измислена вечерна поща;
аз ли съм онази, твоята,
дето пали слънце насред зимата
и изопва до безкрай покоя ти,
но остава тиха и безименна;
аз ли съм онази, странната,
в сънените цветове на градско утро,
след която изгревът припламва
от любов и целият изтръпва.
Аз ли съм? Познаваш ли ме вече?
(Аз сама не се познавам, и не крия.)
Или още си случаен и далечен
и рисуваш сенки на стихиите...
Не ми казвай нищо. Ще усетя.
Вместо с думи - само ще усещам.
Аз съм тази, след която става светло
винаги, когато с теб се срещаме...

Вкусът на Октомври

Тя замислено гледа света
през прозореца на тъгата.
Долу - малки човеци вървят
през мечти, чудеса и вятър.
Тя е някъде. Никъде. Тук.
И се търси все още сред себе си.
На стрехата самотен капчук
ѝ напомня, че вече е есен.
Колко много обича дъжда...
А прозорецът сочи нагоре.
Долу малки човеци вървят
през мъгли, листопад и умора.