Като Виа Понтика за хора

Следобедното слънце пълни с блясък
прозорците на сградата отсреща.
Внезапен гълъб каца на терасата
и ме поглежда толкова човешки -
разбиращо, приятелски и с обич.
Изглежда някак топло и красиво.
Би искал да остане, но не може.
Обръща се и по човешки си отива.
И пак се връща споменът за тебе -
солен като сълза. От преумора.
Усещам се сама и непотребна
във този свят на прелетните хора.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.